събота, 6 декември 2008 г.

Типове характер:Продуктивен характер

(3) Продуктивната ориентация

  (а) Обща характеристика

 От времето на класическата и средновековната литература до края на XIX век се положиха големи усилия, за да се опише представата за това, какъв трябва да бъде добрият човек и какво – доброто общество. Тези идеи отчасти бяха изразени като философски и теологически трактати, отчасти във формата на утопии. Двадесети век се характеризира с отсъствието на подобни възгледи. Главното внимание днес се обръща на критическия анализ на човека и обществото, в който анализ само се загатва за положителното разбиране на онова, какъв трябва да бъде човекът. Макар че този критически анализ е от първостепенно значение и се явява условие за подобряването на обществото, липсата на положителен възглед за човека и обществото води до парализиране на вярата на човека в самия себе си и в своето бъдеще (а тази липса на свой ред се явява резултат от това парализиране).
 Съвременната психология и отчасти психоанализата не са изключение в това отношение. Фройд и неговите последователи направиха блестящ анализ на невротичния характер. Даденото от тях клинично описание на непродуктивния (според терминологията на Фройд – предгенитален) характер е напълно изчерпателно и точно – абсолютно независимо от факта, че използваните от тях теоретически понятия се нуждаят от преразглеждане. Обаче в техните анализи характерът на нормалния, зрелия, здравия човек остана недостатъчно изследван. Този тип характер, наречен от Фройд генитален, остана в голяма степен неопределено и абстрактно понятие. Той го определя като структура на характера, свойствена за човек, при когото оралното и аналното либидо са загубили своето господстващо значение, а по-нататъшното развитие на този човек се осъществява под определящото влияние на гениталната сексуалност, цел на която се явява сексуалното съединяване с лице от противоположния пол. Обаче описанието на гениталния характер не отива по-далеч от твърдението, че това е структурата на характера на индивида, който е способен да функционира нормално в сексуално и обществено отношение.
 Като разглеждам продуктивния характер, аз ще си позволя да не се занимавам с критически анализ, а да изследвам природата на напълно развития характер, който се явява цел на човешкото развитие и идеал на човеколюбивата етика. Това изследване може да послужи като предварителен подход към разбирането за продуктивната ориентация, за да се изтъкне връзката и с разбирането на Фройд за гениталната ориентация. Всъщност, ако използваме този термин на Фройд не буквално, в смисъла на теорията му за либидото, а символично, той би обозначавал съвсем точно самата продуктивност. Тъй като стадият на сексуална зрялост е този, при който човек притежава способност за естествено възпроизводство – чрез съединяването на сперматозоида с яйцеклетката се създава нов живот. Но докато този тип продуктивност е общ за животното и човека, то способността за материално производство е специфична черта на човека. Човекът е не само разумно и обществено животно, но и произвеждащо животно, способно да преобразува дадения от природата материал с помощта на своя разум и въображение. Обаче човекът не само може да произвежда – той трябва да произвежда, за живее. Материалното производство е най-разпространеният символ на продуктивността като свойство на човешкия характер. „Продуктивната ориентация” на личността е нейното фундаментално свойство, а именно, това е начинът, по който тя се отнася към света във всички сфери на своята дейност. Тя обхваща душевните, емоционалните и сетивните реакции съм другите хора, към себе си и към предметите. Продуктивността е способността на човека да прилага своите сили, като осъществява заложените в него възможности. Когато казваме, че той трябва да използва своите сили, то имаме предвид, че той трябва да бъде свободен, да не зависи от никого, никой да не контролира неговите сили. Освен това, в смисъла на това разбиране ние включваме и това, че човекът се ръководи от собствения си разум, тъй като, за да може да използва своите сили, той трябва да знае какви са те, как и за какво да ги прилага. Продуктивността означава, че човекът се самовъзприема като въплъщение на своите сили и при това като „деятел”, т.е. той чувства себе си като единно цяло със своите сили (с други думи, той е онова, което са неговите сили) и в същото време, те не го скриват като маски и не отчуждават от него пак като маски.
 За да избегнем възможното недоразумение, към което води терминът „продуктивност”, би било добре накратко да дадем отговора на въпроса, какво не трябва да разбираме като „продуктивност”.
 Обикновено терминът „продуктивност” се свързва с понятието творчество, като най-напред възниква връзката с художественото творчество. Истински талантливият художник е най-показателният пример за продуктивност. Но не всички художници са продуктивни: например една посредствена картина може да не представлява нищо особено, освен техническото умение да се възпроизвежда някакво сходство на оригинала с изображението по аналогия на фотографията. При това съответният художник може да възприема, да чувства, да вижда, да мисли продуктивно, без да има дарбата да създаде нещо, което всички могат да видят. Продуктивността е онова отношение, на което е способен всеки човек, освен ако няма емоционални и душевни отклонения.
 Терминът „продуктивен” може да бъде объркан също така и с „активен”, а „продуктивността” – с „активност”. Макар че двата термина могат да се разглеждат като синоними (например в понятието на Аристотел за дейност), терминът „активност” в съвременната словоупотреба често пъти обозначава точно противоположното значение на продуктивността. Активността обикновено се определя като поведение, което предизвиква промяна на съществуващото положение чрез изразходване на енергия. Обратно, даден човек се разглежда като пасивен, ако или не е в състояние да промени съществуващата ситуация ли значително да и повлияе, или сам се намира под въздействието на външни за него сили. Това общоприето понятие за активност има предвид само практически изразходваната енергия в дадения момент и предизвиканите от това промени. Тя не взема предвид разликите между самата активност и основополагащите я душевни структури, които са условието за нейното осъществяване.
 Кат краен пример за непродуктивна активност може да послужи дейността на човек, който се намира под въздействието на хипноза. Личността, която се намира в дълбок хипнотичен транс, може да е с отворени очи, да се разхожда, да говори, да прави нещо – тя „действа”. Общото понятие за активност може да се приложи към нея, тъй като се изразходва енергия и се предизвиква някаква промяна. Но ако вземем под внимание особения характер и качеството на тази активност, ще видим, че всъщност извършителят на действията не е хипнотизираната личност, а хипнотизаторът, който чрез своите внушения върху друг човек осъществява своите действия. Макар че хипнотичният транс е изкуствено състояние, той се явява характерен пример за ситуацията, в която човек може да бъде активно, но не истинско действащо лице, тъй като неговата активност по същество е принудителна последица възникваща под влиянието на сили, над които той няма контрол.
 Общ случай на непродуктивна активност е реакцията спрямо безпокойството, и остро, и хронично, и осъзнато, и неосъзнато, която често пъти лежи в основата на безпочвената загриженост на съвременния човек. Друг вид непродуктивна активност, различаваща се от обусловената от тревожността активност, но често пъти погрешно смесвана с нея, е активността, която се основава на подчинението или зависимостта от някаква власт. Към властта може да се избере отношение на страх, на възхищение, на „любов” – обикновено те никак не се отличават, но истинската причина за активността е заповедта от страна на властта както във формално отношение (наличието на заповедта като такава), така и в съдържателно. Конкретният човек е активен, защото властта иска това от него, и той прави онова, което иска властта. Този род активност е присъща на властолюбивия характер: за него проявлението на активност означава да действа в името на нещо по-висше от него самия. Той може да действа в името на дълга, на Бога, на миналото, но само не и в своето име. Властолюбивият характер получава стимул за действие от такава висша, неуязвима и неизменна сила, че да не бъде способен да се вслуша в собствените си спонтанни импулси.
 Още един вид непродуктивна активност, който прилича на насочената към подчинение активност, е така наречената автоматична активност. Тук откриваме не пряка зависимост от някаква външна власт, а по-скоро от някаква анонимна власт, намираща израз в неща като обществено мнение, културни модели, здравия смисъл или „науката”. При нея човек чувства и прави това, което се очаква от него да чувства и да прави; на неговата активност липсва спонтанност, в смисъл че поведението му се определя не от собственото му душевно, мисловно или емоционално състояние, а от някакъв външен източник.
 Сред най-силните източници на активност при човека са ирационалните страсти. Човек, който е уязвен, обхванат от ревност, от завист или каквато и да е друга форма на алчност, винаги действа принудително, защото всъщност самите му действия не са свободни, не са разумни, а противоречат на собствения му разум и на истинските му интереси. Ето защо човек, който е обладан от ирационалните страсти, се върти в тях като в омагьосан кръг, ставайки все по-едноизмерен. Той активен, но непродуктивен.
 Макар че източникът на активност в посочените случаи е ирационален, а действията на съответния човек са несвободни и неразумни, все пак практическите резултати от тях могат да бъдат много големи и да водят до безспорен материален успех. Но нашето понятие за продуктивност не включва този вид активност, който по необходимост води до практически резултати, а да разглежда активността като определено отношение на човека към света и към самия себе си в процесите на неговата жизнена дейност. Ние изследваме характера на човека, а не начина, по който той може да постигне успех. 
 Продуктивността е осъществяване от страна на човека на неговите потенциални възможности, осъществяване на неговите сили. Но какво е „сила”? Иронията е в това, че тази дума има две противоположни значения: сила за = способност, и сила над = господство, власт. Тази противоположност има специфичен характер. Силата = власт, господство, се появява там, където е налице парализа на силата = способност. „Силата над” е извратеният, изопачен вариант на „силата за”. Способността на човека да използва продуктивно своите сили е негова заложба, а неспособността е негово безсилие. Със силата на своя разум човекът е способен да проникне надълбоко под повърхността на явленията и да схване тяхната същност. Със силата на любовта той може да преодолява преградите, които отделят хората един от друг. Със силата на своето въображение той може да си представи нещо, което още не съществува, да го планира и да осъществи замисленото. Там, където силите на човека не са достатъчни, отношението му към света постепенно се изгражда в желание за господства, да оказва натиск върху хората, сякаш са вещи. Самото отношение към хората е сходно на това към вещите. Господството е свързано със смъртта, а потенциалната способност – с живота. Господството произтича от безсилието и на свой ред го засилва, защото ако един човек може да принуди друг да му сложи, то собствената продуктивност на първия по необходимост се парализира, тъй като постепенно изчезва потребността от нейното развитие. 
 Но какво представлява самата същност на продуктивното отношение на човека към света?
 Отношението към света може да бъде двойнствено: репродуктивно – това означава, че действителността се възприема винаги по един и същ начин, нещо като филм, който непрекъснато възпроизвежда едни и същи кадри от заснетия материал (макар че дори самото репродуктивно възприемане изисква активна умствена работа), и генеративно – това означава, че човекът постига света живо и претворяващо посредством спонтанната дейност на своите умствени и емоционални сили. В една или друга степен, и двата начина на отнасяне към света са свойствени на всеки човек, но относителният им дял може да се промени доста нашироко. Понякога ту единият, ту другият атрофира и изучаването на тези крайни случаи, когато репродуктивният или генеративният начин на преживяване на света почти отсъства, е най-добрият подход за разбиране същността на всяко от тези явления.
 Нашата култура се характеризира с доста силно изразена относителна атрофия на генеративната способност. Човекът днес може да разбере действителността такава, каквато тя е (или такава, каквато е приета да се възприема в дадената култура), но да не бъде способен да привнесе в нея нещо ново, да не може да я оживи по своему, отвътре на своето възприемане. Този преобладаващ човек е „реалист” в буквалния смисъл на думата. Той вижда всичко, което може да се види на повърхността на явленията, но не е способен да проникне отвъд границите на видимото в тяхната същност и мислено да види невидимото. Той вижда подробностите, но не вижда цялото, вижда дърветата, но не вижда гората. Действителността за него е само една обща сума на това, което се вижда в явен материален вид. Не може да се каже, че този тип човек притежава бедно въображение, но неговото въображение функционира като изчислителна машина, която съчетава вече известните и съществуващи данни, като по този начин извежда по-нататъшните си действия.
 От друга страна, човекът, който е загубил способността си да възприема действителността, е душевно болен човек. Психотикът си изгражда свой собствен вътрешен свят, чието съществуване възприема като истинската действителност; той живее в своя си свят, а действително съществуващото за всички други хора възприема за несъществуващо. Човекът, който вижда предмети, които в действителността не съществуват, тъй като са изцяло продукт на болното му въображение, страда от халюцинации. Всичко, което става около него, той тълкува от гледна точка на своите усещания, абсолютно независимо от истинската действителност или като съвсем малко се съобразява с нея. Параноикът може да мисли, че го преследват и една случайно изпусната забележка ще му се стори като план да бъде унизен ли даже погубен. Той е убеден, че липсата на явни и очевидни доказателства за това намерение не доказва нищо, тъй като той е буден, че това намерение изглежда безопасно само на пръв поглед, а ако се вникне „по-надълбоко”, истинският му смисъл изобщо няма да се окаже толкова безопасен. В съзнанието на психотика истинската действителност като че ли изчезва, като се замества от вътрешния свят на болния.
 „Реалистът” вижда само повърхността на нещата, само света на явленията, но не и тяхната същност. Той ги запечатва фотографически в своя мозък и може да борави с предметите и хората само така, както се проявяват в тази негова повърхностна картина. Душевноболният не е в състояние да вижда света такъв, какъвто той е в действителност; той го възприема само като символ и отражение на неговия вътрешен свят. И двамата са болни. Болестта на психотика, който е загубил действителния контакт с външния свят, води до това, че неговите действия стават обществено неадекватни. Болестта на „реалиста” го прави все по-беден като човешко същество. Макар че той е способен да функционира напълно успешно в обществото, неговата представа за действителността е толкова изопачена поради липсата на способност да прониква задълбочено в същността на явленията и да ги вижда в перспектива, че това то принуждава да се заблуждава тогава, когато от него се изисква нещо повече от простото манипулиране с непосредствените данни или от простото достигане на най-близките цели. „Реализмът”, въпреки че изглежда пълна противоположност на психотизма, всъщност го допълва.
 Истинската противоположност и на „реализма”, и на психотизма е продуктивността. Нормалният човек се отнася към света, като едновременно го възприема и пресъздава оживен и обогатен посредством своите собствени сили. Ако една от тези две способности е атрофирала, то конкретният човек е болен, нормално човек притежава и двете, макар и с различен относителен дял на всяка. Наличието на репродуктивната и генеративната способност е необходимо условие за продуктивността,; това са два противоположни полюса, чието взаимодействие е живият източник на продуктивността. С това искам да подчертая, че продуктивността не е сбор или съчетание от двете способности, а нещо съвсем ново, което възниква от тяхното взаимодействие.
 Описах продуктивността като особен начин на отношение към света. Възниква въпросът дали съществува нещо, което продуктивната личност създава, и ако е така, какво е то? Ако е вярно, че човешката продуктивност може да създава материални ценности, произведения на изкуството и системи на мисленето, то още по-важен обект на продуктивността е самият човек.
 Раждането е само една от степените в пространството от зачеването до смъртта. Всичко, което се намира между тези два полюса, е процес на разкриване възможностите, на всичко потенциално заложено в човека от неговите родители, но докато физическото израстване при наличието на съответните условия се извършва по естествен начин, то процесът на развитие в интелектуалната сфера, в съзнанието, напротив, е лишен от такъв автоматизъм. За да стимулира развитието, разкриването на интелектуалните и емоционалните възможности, на своята индивидуалност, човекът се нуждае от продуктивна дейност. Трагедията на човека се състои отчасти от това, че неговото развитие никога не завършва; даже и при най-благоприятните условия човек осъществява само част от своите способности, тъй като умира, преди да се роди напълно.
 Макар че нямам намерение да излагам историята на понятието за продуктивността, искам да дам някои красноречиви илюстрации, които могат да помогнат за неговото изясняване. Продуктивността е едно от ключовите понятия в етиката на Аристотел. Той твърди, че добродетелта се определя чрез дейността на човека. Така както при флейтиста, скулптора или някой друг творец за благо се приема присъщото на този специфичен вид дейност, която отличава тези хора от другите и ги прави онова, което те са, така и доброто на всеки човек се състои в онази дейност, която го отличава от другите хора и го прави онова, което той е. Тази дейност е „дейността на душата, която следва или носи в себе си рационален принцип.” „И не е маловажно да разграничим – казва той – дали под най-висше благо разбираме обладаването на добродетел или нейното използване; състояние на душата или дейност. Защото е възможно състоянието на душата да не изпълнява никакво благо дело – да кажем, когато човек спи или бездейства, а при дейността това е невъзможно, тъй като тя е по необходимост предлага действие, при това – успешно. Добродетелният човек за Аристотел е онзи, който чрез своята дейност, под ръководството на разума осъществява заложените в себе си способности.
 „Под добродетел и способност” – казва Спиноза – аз разбирам едно и също нещо. Свободата и щастието са в това, човек да разбира самия себе си и в стремежа му да стане онова, което той може да бъде, като по този начин „се доближава все повече и повече до предначертания образец на човешката природа.” Добродетелта за Спиноза е едно и също нещо с използването на човешките възможности, а порокът е неспособността на човека да използва своите сили. Същността на злото според Спиноза е в безсилието.
 В поетична форма концепцията за продуктивната дейност е изразена прекрасно от Гьоте и Ибсен. Фауст е символ на вечното търсене на смисъла на живота от страна на човека. Нито науката, нито удоволствие, нито властта, нито даже красотата могат да дадат отговор на този въпрос. Единственият отговор, според Гьоте, на това търсене е продуктивната дейност, трудът, който е равносилен с доброто.
 В „Пролог в небето” Господ казва, че единствената грешка, която разваля човека, е бездействието:

„Човекът, казват, се изтощавал
от дейност избирал си покой.
  Любезно спътник давам му, а той
  твори, подтиква, действа като дявол.
  Но истински чеда господни, вие
се радвайте на жива красота!
  Всевечният растеж да ви обвие
  със милите стени на любовта.
 Витаещото в образи менливи
  скрепете с мисли трайни и щастливи!”

В края на втората част Фауст е спечелил своя облог с Мефистофел. Той е правил грешки и е прегрешавал, но не е извършил най-страшния грях – бездействието. Последните думи на Фауст, който дръзва да отвоюва още суша от морето, ясно изразяват тази мисъл:

„За хората ще извлека пространства, 
опасно, но свободно, за да странстват.
Сред новия простор в полето младо
  доволни ще вървят човек и стадо,
  заселени край силата на рид,
  издигнат от народа упорит.
  Отсам – един просторен райски кът,
  а приливът бушува зъл отвъд,
  за да захапва лакомо понесе,
  на общ стремеж запушва процеп тесен.
На мъдра мисъл аз съм посветен:
  живота, свободата заслужава
  единствен онзи, който се сражава
  и смело ги превзема всеки ден!
  Дете и мъж, и старец – той ще мине
посред опасност дейните години!
  Върху земя свободна и желана
  с народ свободен искам да застана.
И към мига изрекъл бих тогава:
„Спри, миг, така красив си ти!
  И дирята на мойте земни дни
не може да погине във забрава.” 
  О, щастието висше осезавам
  и на мига най-висш се наслаждавам!”

 Ако Гьотевият Фауст изразява вярата в човека, която беше характерна за прогресивните мислители през XVIII и XIX век, то Пер Гинт на Ибсен – драма, написана през втората половина на XIX век, е израз на критическия възглед за съвременния човек и неговото отношение към дейността. Подзаглавието на пиесата би могло да бъде: „Съвременният човек в търсене на самия себе си”. Пер Гинт вярва, че действа в свое име, в полза на своята личност, когато се стреми да постигне богатство и успех. Той живее по принципа „Бъди сам достатъчен на себе си”, провъзгласен от Трол, а не по човеколюбивия принцип „Бъди верен на самите себе си”. Но в края на живота си той внезапно открива, че именно страстта му към притежаването и егоизмът му са му попречили да стане самият себе си, да стане онова, което е трябвало да стане, ако собствената му дейност е била насочена към развиване на неговите способности и вътрешни сили. Неосъществените способности на Пер Гинт го „обвиняват” в „грях”, че ги е пренебрегнал и че се е отказал от творческата дейност, което е и крайната причина за провала му като човек.

„Кълбета от конци (на земята)

  Но ний сме твоите идеи;
  обаче ти не ни роди;
краченце малко, към живота
  ти нашият носач бъди!
  И трябваше да се родиме
  със вик на славен звук;
  подобно топки на земята
  завързани сме ние тук.

  Изсъхнали листа (гонени от вятъра)

  Но ние призив сме към тебе
  от знак за ползване белязан!
  Но поради твойта леност
  животът беше ни отказан.
  И червеите да ни гризат
  е отредено от съдбата;
  плодът не може да ни има, 
  за да покълне във земята.

  Въздишка във въздуха

  Но ние бяхме твои песни,
  които трябваше да пееш!
  И отчаянието наше,
  ти в своето сърце владееш!
  Лежахме, чакахме те ние;
  обаче ти не ни повика.
  И свойто гърло, и гласа си
  ти със отрова предизвика!

  Капки роса (покапващи от клонките)

Но ние сме сребристи сълзи,
  които никой не пророни.
  Ледът сърцата ни проряза
  и после тях от тук прогони.
Ний можехме да го стопиме.
Но днес остана тук стрелата,
  в едно сърце е замразена:
  в упорството ти на душата.
  Щом твойта рана се затваря
  и наш`та сила тук догаря.

  Прекършени класове

  Но ние твоето сме дело, 
  което просто не довърши;
  в съмнението задушени,
  Преди да почнем, ни прекърши.
  И всички ние тук ще бъдем,
  че Ден за Съд те приближава – 
  бедите си ще му разкажем
какво ще правиш ти тогава?”

 Вече достатъчно изследвахме общата характеристика на продуктивната ориентация. Сега ще се опитаме да проследим понятието за продуктивност в различните конкретни дейности, тъй като само чрез конкретното и особеното можем да се издигнем до разбирането на общото.

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Типове характер:Пазарен характер

(г) Пазарна ориентация (към покупко-продажба)

 Пазарната ориентация изкристализира и се разви като господстваща едва в нашата епоха. За да разберем нейната природа, трябва да разгледаме икономическата функция на пазара в съвременното общество не само от гледна точка на аналогията с дадения тип характер, но и като основа и главно условие за нейното развитие при съвременния човек.
 Размяната на стоки е един от най-древните икономически механизми. Обаче традиционният местен пазар се различава коренно от пазара, който се разви в съвременния капитализъм. Търговията на местния пазар предлагаше на хората възможността да се срещат помежду си, за да си разменят предмети за потребление. Производителите на стоки и техните купувачи се познаваха, те бяха сравнително малки групи, а търсенето беше повече или по-малко известно, така че производителите можеха да произведат толкова, че да задоволят това търсене.
 Съвременният пазар, напротив, не само вече не е място за среща на производители и купувачи, но се характеризира с едно абстрактно и безлично търсене. Стоката се произвежда за този пазар, а не за известен кръг купувачи; решенията се вземат на основата на закона за търсенето и предлагането, който определя дали стоката може да се продаде и на каква цена. Потребителската стойност на стоката, например на чифт обувки, вече е без значение, защото, ако предлагането е по-голямо от търсенето, някои обувки ще бъдат осъдени на икономическа смърт, а това води спиране на тяхното производство. Всеки ден на този пазар е „ден на страшния съд”, що се отнася до разменната стойност на стоките.
 Читателят може да възрази, че това описание на пазара е твърде опростено. Производителят на стоки се опитва предварително да прецени търсенето и даже да установи монополен контрол върху него. Въпреки това регулативната функция на пазара беше и все още е господстваща по дял влияние върху формирането на социалния характер на средните градски класи, а чрез този социален характер и върху цялото общество. Пазарното понятие за стойност, господството на разменната над потребителската стойност доведе до формирането на едно сходно понятие за стойност и за хората, проявяващо се особено в тяхното отношение към самите себе си. Ориентацията на характера, за която човешката личност представлява стока, чиято ценност се определя от разменната и стойност, ще наричам пазарна ориентация.
 В наши дни пазарната ориентация бързо се разраства заедно с развитието на един нов пазар – „пазара на личности”, явление от последните десетилетия. Чиновници и продавачи, администратори и лекари, учени, юристи и художници, всички излизат на пазара. Разбира се, техният правен статут и икономическо положение са различни: едни от тях са свободни и изкарват прехраната си, като предлагат различни услуги или като изпълняват определени видове работа, други – ходят на определено работно място и получават заплати. Но материалното благополучие на всички в еднаква степен зависи или от онези, които се нуждаят от техните услуги, или от онези, при които (в чиито предприятия или фирми) работят.
 Принципът за оценяване е един и същ както на пазара за стоки, така и на пазара за личности: на единия за продан се предлагат стоки, на другия – личности. И в двата случая ценността им се проявява като разменна стойност, за която потребителската стойност е необходимо, но не достатъчно условие. Разбира се, нашата икономическа система не би могла да функционира успешно, ако хората не притежаваха отлични професионални умения, а бяха надарени само с приятни лични качества. Дори и най-добрият подход към болните, както и най-добре оборудваният офис на Парк Авеню не биха донесли успех на никой нюйоркски лекар, ако той не притежава необходимия минимум професионални знания и умения. Дори и най-привлекателната секретарка не би се задържала на работа, ако не притежава способността да пише квалифицирано на пишеща машина. Но ако се запитаме какъв е относителният дял на квалификацията и личностните качества като условия за успех, ще открием, че само в изключителни случаи успехът се дължи преди всичко на квалификацията, така също и на личните качества на като честност, благоприличие и откритост. Макар че съотношението между квалификацията и личните качества, от една страна, и „личността”, от друга, като предпоставки за успеха се променя, „личностният фактор” винаги играе решаваща роля. Успехът зависи в голяма степен от това, доколко добре даден човек ще успее да се продаде на пазара, а това на свой ред зависи от това, доколко той ще се окаже приветлив, елегантно облечен, ще изглежда ли „бодър”, „здрав”, „агресивен”, „надежден”, „амбициозен”. Нещо повече, от съществено значение е това, от какво семейство произлиза, в какви клубове членува, познава ли нужните хора. Търсеният тип личност в определена степен зависи от областта на съответната дейност. Борсовият посредник, продавачът, секретарката, железопътният работник, професорът в колежа, управителят на хотел – всички те сами по себе си представляват различни типове личности, но въпреки всичките им различия, всички те са длъжни да удовлетворят едно и също условие: за тях трябва да има търсене на пазара. 
 Фактът, че за да постигнеш успех, не е достатъчно да притежаваш отлична квалификация и нужните технически средства за съответната задача, а трябва да си способен да „наложиш” своята личност чрез някакво превъзходство над другите, с което да съхраниш своята конкурентоспособност, създава в човека определено отношение към самия него. Ако, за да си изкара прехраната, човек може да разчита само на това, което знае и може да прави, то самоуважението му би било пропорционално на неговите лични способност, т.е. на неговата потребителска стойност. Но успехът в голяма степен зависи от умението му да продаде себе си, от това, доколко се самовъзприема като стока, а в този случай той е едновременно и продавач, и стока. Човекът вече не се интересува нито от живота си, нито от своето щастие, а само от това, как да не загуби своята продаваемост. Той изпитва сродни чувства на онези, които би могла да изпита например една чанта на щанда в магазина, ако тази чанта можеше да чувства и мисли. Всяка чанта би се постарала да изглежда колкото се може „по-привлекателна” и по-скъпа в сравнение със своите конкуренти, за да получи по-висока цена. Продадената по най-висока цена би ликувала, тъй като това би означавало, че е била „най-ценната”, а онази, която не се е продала, би се чувствала тъжна и би страдала, че е останала непродадена. Такава печална съдба би могла да постигне и чанта, която, въпреки че е прекрасна по своите външни и функционални качества, е излязла от мода.
 Подобно на чантите, човекът трябва да бъде на мода на пазара на личностите, а за да бъде на мода, той трябва да знае какъв тип личност се търси най-много. Това знание се преподава (предава по наследство) в целия образователен процес от детската градина до колежа, като семейството също допринася в това отношение. Но придобитото знание на тези ранни етапи ще се окаже недостатъчно, тъй като дава представа само за най-общите качества, които се търсят – приспособимост, амбициозност, възприемчивост към променящите се очаквания на другите хора. По-конкретни модели на поведение за постигане на успех младият човек получава от други източници. Илюстрираните списания, вестниците, кинопрегледите, рекламите представят разнообразни картини и разказват за живота на преуспели хора. Преуспелият делови мъж или кметът на града, чийто образ се мъдри на някаква шивашка реклама, е моделът за това, как човек трябва да изглежда и какъв трябва да бъде, ако иска да направи „големи пари” на съвременния пазар на личностите.
 Най-важното средство във формирането на желания тип личност за средно взетия човек е киното. Младите момичета се опитват да подражават във всичко, даже и да надминат на високоплатената звезда: в мимиката, в прическата, в жестовете, защото в тези неща те виждат многообещаващия път към успеха. Младите също се стараят да приличат на героите от екрана. Средно взетият човек практически няма никаква връзка в своя живот с живота на повечето преуспели хора, но отношението му към кинозвездите е съвсем друга работа. Разбира се, той не се среща и с тях в своя живот, но може непрекъснато да ги срещна на екрана, може да им пише писма, да получава от тях снимки с техен автограф. За разлика от онези времена, когато актьорът беше презирана личност в обществото, но въпреки това предаваше на хората висшия дух на големите поети, сега нашите филмови звезди не предават на хората велики идеи, защото тяхната функция е да служат като свързващо звено между средния човек и света на ”големите”. Даже ако този среден човек и не се надява да достигне същата висота на успеха и славата, той все пак се старае да се ориентира към тях, поради което те се превръщат в неговите светии и олицетворяват неговите норми на живот.
 Тъй като съвременният човек се усеща едновременно и като стока, и като продавач, неговото самоуважение зависи от условия, които той не може да контролира. Ако постига успех, той се осъзнава като достойна личност, ако не постига, то разглежда себе си като неудачник или дори като нищожество. При това степента на неувереност в себе си трудно може да бъде променена. Ако човек чувства, че ценността му зависи не преди всичко от човешките му качества, а от успеха на конкурентния пазар с неговата постоянно променяща се конюнктура, неговото самоуважение неизбежно ще се колебае и ще има нужда от непрекъснато потвърждаване от страна на други хора. Поради това този човек е принуден непрекъснато и неуморно да се бори за успех, като разглежда всяко препятствие по този път като сериозна заплаха за неговото чувство за самоуважение. А това, в случай на отрицателен резултат, води до чувство за безпомощност, несъстоятелност и малоценност. Ако ценността на човека се измерва с превратностите на пазара, то чувствата на хората за тяхното собствено достойнство и гордост ще се разрушат.
  Същността на този проблем не е само в самоуважението и самооценката, а и в самоотъждествяването, в усещането за собствена независимост. Както ще видим след малко, зрелите и продуктивни хора притежават чувство за самоотъждествяване, което се поражда в резултат на това, че те разбират, че човекът сам е източник на своите сили. Това самочувствие може да се предаде накратко с думите: „Аз съм това, което правя.” При пазарната ориентация човек разглежда своите сили и способности като стоки, които са отчуждени от него самия. Човекът и силите му вече не образуват едно единно цяло, защото силите не му принадлежат, тъй като за него вече има значение не процесът на самоосъществяване чрез тези сили, а изгодната им продажба. Сега неговите сили се отчуждават от него, откъсват се от него, превръщат се във вещ, предназначена за използване и оценка от страна на другите, а този процес разколебава чувството на човека за самоотъждествяване, както и неговото самоуважение – те зависят от броя роли, които на човека му се налага да играе – „Аз съм такъв, какъвто искате да ме виждате.”
 Ибсен в „Пер Гинт” е изразил това състояние по следния начин: Пер Гинт, опитвайки се да намери себе си, открива, че прилича на луковица, в която има много слоеве люспи, но няма сърцевина. Тъй като човекът не може да живее без самоотъждествяване, при пазарната ориентация той трябва да се самоутвърди, като се опира на мнението на другите за него, а не на собствените си сили. Неговият престиж, обществено положение, успех, фактът, че го познават като такъв и такъв – всичко това заменя неговото истинско чувство за самоотъждествяване. Това положение го прави изключително зависим от начина, по който другите гледат на него, и го кара да се старае да изпълнява ролята, която му е донесла вече успех. Ако аз и моите способности съществуваме поотделно, тогава, несъмнено моето „аз” ще се утвърждава на цената, на която го продавам.
 Отношението, което един човек има към другите, по нищо не се различава от отношението му към самия него. Той възприема другите хора, както и себе си, като стоки, а те и сами представят не самите себе си, а само онази част от себе си, от която пазарът на личностите се интересува. Разликите между хората се свеждат до проста количествена оценка на по-голямата или по-малката привлекателност, успешност и поради това, ценност. Този процес не се различава от онова, което става със стоките на пазара. И чифтът обувки, и една картина могат да бъдат изразени (или сведени до) чрез тяхната разменна стойност, цената, поради което няколко чифта обувки стават „равни” на една картина. По същия начин и разликите между хората се свеждат до общия критерий – тяхната пазарна цена. Тяхната уникалност не само, че нищо не струва, но практически е дори в тежест като баласт. Смисълът, който думата „особен” има в този контекст, е твърде двусмислен в това отношение. Вместо да обозначи най-големите постижения на човека – това, че постигнал максимално развитие на своята индивидуалност, то става синоним на чудатост, странност, подозрителност. Думата „равен” също променя своето съдържание. Идеята, че всички хора са създадени равни, внушава, че всички имат еднакво неотменно право да бъдат цел за самите себе си, а не средство. Днес обаче равенството се разбира като еквивалент на взаимозаменяемост, което всъщност унищожава самата индивидуалност на отделните човешки индивиди. Равенството, вместо да бъде условие за развитието на своеобразието на всеки човек, днес означава изчезване на индивидуалността, обезличаване на човека с пазарна ориентация. Равенството по-рано се свързваше с различието, а днес се превърна в синоним на „безразличието” – отсъствие на всякакви различия, пълна уравновиловка. Всъщност безразличието е онова, което характеризира отношенията на съвременния човек към другите и към самия себе си. 
 Всичките тези обстоятелства по необходимост придават една особена украса на човешките взаимоотношения. Когато човешката индивидуалност се пренебрегва, отношенията между хората по необходимост стават повърхностни, незадълбочени, тъй като хората вече си взаимодействат не като личности, а като взаимозаменяеми стоки. Хората не са в състояние и не си позволяват да се отнасят един към друг като носещи в себе си нещо уникално, „особено”. Пазарът обаче сам по себе си създава един своеобразен вид другарство. Всеки човек, който бива включен в една или друга конкурентна битка, споделя същия стремеж към успех, който е характерен за другите конкуренти, тъй като всички се срещат при едни и същи условия на пазара (или поне така си мислят, че е). Всеки човек с пазарна ориентация може добре да си представи какво чувстват другите, тъй като всички те са в една и съща лодка: самотни, застрашени от неуспех, жадуващи мъничка усмивка на съдбата, безпощадни към никого, но и нечакащи от никого пощада.
 Повърхностният характер на човешките взаимоотношения кара много хора да носят в себе си илюзорната надежда, че могат да намерят нужната им дълбочина и сила на чувствата в любовта към даден индивид. Но любовта към себе си и към другия човек са неразделни; за всяка култура любовните отношения са само по-силното проявление на връзките и отношенията, които господстват в тази култура. Ето защо е много пагубна илюзията, че самотата, на която човекът с тази пазарна ориентация е осъден, може да се излекува просто с любов към този или към онзи човек.
 Пазарната ориентация определя не само чувствата, но и мисленето на човека. Мисловната дейност предполага умението да схващащ бързо нещата така, че да можеш да се справиш успешно с тях. Съществуващата образователна система е насочена да развива размишленията, съобразителността, разсъдъка, а не разума. За манипулативни цели, каквито са целите на мнозинството хора, е необходимо да се владеят най-повърхностни знания за нещата. Истината пък, която се разкрива само чрез задълбочено навлизане в същността на явленията, се превръща в едно остаряло понятие – при това става дума за истината не само в донаучния смисъл на „абсолютна” истина, която се поддържа без никаква връзка с емпиричните данни, но също така и за истината, която се постига от разума на човека чрез наблюдения и която е отворена за възможни изменения. Повечето тестове за оценяване на умствени способности (тъй наречените „тестове за интелигентност”) са съобразени с този начин на мислене, който отнема възможността на разума да достигне до истината. Те измерват не толкова способността за разумно мислене, за разбиране и осъзнаване, колкото способността за бързо душевно приспособяване към дадена ситуация, поради което най-адекватното им наименование би трябвало да бъде „тестове за душевна корекция”. За този вид мислене е доста по-съществено прилагането на категориите в сравнение и количествено измерване, отколкото задълбоченият анализ на даденото явление. Всички проблеми са еднакво „интересни”, така че не е особено важно да се разграничат по тяхната особена значимост. Самото познание се превръща в стока. И в този случай човекът се отчуждава от своята сила, от своите способности, а мисленето и знанието стават просто един инструмент за постигането на определен резултат. Психологията като познание на човека за самия себе си, която в традицията на западната мисъл се разглеждаше като необходимо условие за добродетелния и правилен начин на живот, за щастието на самия човек, днес се изроди в инструмент, който се използва за по-добра манипулация на другите и на себе си на пазара на научните идеи, в политическата пропаганда, в рекламата и т.н.
 Очевидно е, че този тип мислене оказва огромно влияние върху цялото ни образование. От началното училище до университета целта на обучението е в това, да се придобие колкото се може повече най-полезна за ориентиране в пазарната ситуация информация. Учещите са принудени да поглъщат толкова много информация, че изобщо не им остават време и сили, за да мислят. Не интересът към изучаваните предмети или към познанието и прозрението като такива, а увеличаването размера на разменната стойност, обезпечено чрез знания – това е главната подбуда днес за получаване на образование. В наши дни се наблюдава огромен ентусиазъм и подем в търсенето на образование, но едновременно с това е налице и едно скептично или пренебрежително отношение към прибързано приписваната непрактичност и безполезност на онова мислене, което е напълно посветено на търсене „само” на истината и което на пазара няма никаква разменна стойност.
  Макар че аз представих пазарната ориентация като една от непродуктивните ориентации, тя има няколко особености, които я отделят в самостоятелен вид. Рецептивната, скъперническата и експлоататорската ориентация имат една обща черта: всяка от тях, ако господства като форма на отношенията, които една конкретна личност има за себе си и с другите хора, представлява специфична за тази личност характеристика. (По-нататък в текста ще покажа, че не е необходимо тези четири типа ориентации да притежават само отрицателни качества, които описвах дотук.) Докато пазарната ориентация не развива нищо, което да е потенциално заложено в човека (освен ако не застъпим абсурдното твърдение, че „нищото” също е черта на човешкия характер), защото дълбоката и същност е такава, че тя не е насочена да развива някакъв специфичен вид човешки отношения, тъй като именно изключителната изменчивост на всички отношения е единствената постоянна черта на този тип ориентация. При нея човекът развива във всеки момент от времето тъкмо онези качества, които могат да бъдат продадени на пазара с най-голям успех. При пазарната ориентация няма някаква постоянно господстваща черта в характера на човека, при нея господства пустотата, която максимално бързо може да бъде запълнена с което и да е от желаните за дадения момент качества. Но това в истинския смисъл на думата не е черта, а представлява само една роля, която претендира да е качество, но именно тя бързо отстъпва мястото на друга роля, ако втората е по-желана. Например в даден момент почтеността се оказва желано качество на човека. Продавачите в определени сфери на търговията, трябва да създават впечатление, че са добросъвестни, че притежават спокойствие, съобразителност, почтеност, което е било характерно за много делови хора през XIX век. Днес съществува търсене на хора, които внушават доверие, доколкото изглеждат така, сякаш наистина притежават тези качества, а този тип хора продават на пазара на личностите своята способност да играят съответната роля, като няма значение и никой не се интересува от това, какво съответният човек крие зад тази роля. А и самият конкретен човек се интересува не от това, да е наистина истинолюбив и искрен, а само да прояви онези качества, които могат да го продават на пазара. 
 Предпоставката за пазарната ориентация се явява пустотата, отсъствието на всякакви определени качества на личността, които не биха могли да претърпят изменение, защото всяка постоянна, устойчива черта на човешкия характер в един прекрасен ден може да влезе в сблъсък с изискванията на пазара. Разбира се, не всички роли могат да се приспособят към особеностите на характера на съответния човек, а тогава човекът трябва да се раздели с тях – разбира се, не с ролите, а със своите особености на характера. Човекът с пазарна ориентация трябва да бъде свободен, освободен от всякакви индивидуални особености.
 Всички описани дотук ориентации на характера, съвсем не са така откъснати една от друга, както това може да изглежда. Рецептивната ориентация може да преобладава в даден човек, но тя обикновено се съчетава с някоя друга или с всички други ориентации. Различните съчетания на тези ориентации ще бъдат разглеждани по-нататък, а сега бих искал да подчертая, че всички ориентации са част от човешките жизнени заложби. А това, коя от тях има господстваща роля, в голяма степен зависи от характерните особености на онази култура, в която живее конкретният индивид. Макар че един по-подробен анализ на взаимоотношенията между различните ориентации и обществените модели трябва да намери място в отделно изследване на много други проблеми на социалната психология, аз все пак бих искал тук да предложа една предварителна хипотеза за това, по какъв начин обществените условия определят господстващата роля на един от четирите типа непродуктивни ориентации. Трябва да отбележа, че важността на изследването на връзката между ориентациите на характера и обществената структура се състои не само във факта, че то ни помага да разберем някои от най-важните причини за формирането на човешкия характер, но и в това, че всичките тези ориентации – доколкото са общи за повечето членове на дадената култура или обществена група, представляват сами по себе си силни емоционални фактори, действието на които трябва да познаваме, за да разберем как функционира съответното общество. Имайки предвид съвременните представи за влиянието на културата върху личността, бих си позволил да твърдя, че отношението между взаимоотношенията между обществото и индивида не трябва да се разбира, че обществените институции и културните модели „влияят” на индивида. Взаимопроникването на двете страни е много по-дълбоко. Всеки „среден” човек се формира под въздействието на модела отношения между хората, а той, на свой ред, се предопределя от обществено-икономическите и политическите структури на обществото до такава степен, че по принцип от анализа на един индивид могат да се изведат правдиви заключения за цялостната структура на обществото, в което този индивид живее.
 Рецептивната ориентация се среща преди всичко в онези общества, в които правото на една група да експлоатира други е ясно и недвусмислено утвърдено със закон. Тъй като експлоатираните нямат нито сили, нито даже идеи за това, как да променят своето положение, те постепенно започват да разглеждат своите господари като хората, от които може да получат всичко необходимо за живота. Няма значение колко малко робът получава от своя господар, той усеща, че със своите сили би получил даже още по-малко, тъй като обществото му е внушило, че не е способен да организира живота си самостоятелно, уповавайки се на своя собствен разум и дейност.
 Що се отнася до съвременната американска култура, на пръв поглед изглежда, че в нея напълно отсъства такава рецептивната ориентация. Цялата ни култура, идеология и практика разрушават рецептивната ориентация и внушават, че всеки човек трябва да се грижи и да отговаря за самия себе си, да проявява инициативност, ако иска да постигне нещо. Обаче, макар че рецептивната ориентация не се насърчава, тя съвсем не е изчезнала. Потребността да се приспособява и да се харесва, за което вече говорихме, поражда чувството за безпомощност и представлява източник на едва доловимата рецептивност при съвременния човек. Това се проявява особено в отношението към „експертните” оценки и общественото мнение. Хората си мислят, че с каквото и да се заемат, винаги съществува някакъв експерт, който може да им каже, как стоят нещата и как трябва да действат, а именно – да го слушат във всичко и да следват неговите съвети. Съществуват такива „експерти”, съветници почти навсякъде – в науката, по въпросите на щастието, а писателите са експерти по изкуството да се живее, тъй като са автори на бестселъри. Тази скрита, но достатъчно разпространена форма на рецептивната ориентация приема гротескни в съвременния „фолклор”, особено в рекламите. Въпреки че всеки знае, че схемите „за бързо забогатяване от небето” не работят, мечтата за лесен живот не може да се изкорени. Тя се провява отчасти във връзка с използването на различните технически изобретения: леката кола, която не изисква смяна на детайлите, и писалката, която не изисква да се сменя перото, са само два от много примери за тази мечта. Но повече от всичко тя се проявява в различните рецепти за това, как да станеш щастлив. Ще приведа един характерен цитат: „Тази книга – твърди авторът – ви казва как да станете два пъти по-щастливи мъж и жена, отколкото някога сте били, как да бъдете добри, изпълнени с енергия, доверчиви, сръчни и безгрижни. От вас не се иска да следвате някаква тежка програма от психологически или физически упражнения, нещата са доста по-прости… Както е показано тук, пътят към обещаното благо може да ви се стори чудо, тъй като малцина от нас могат да си представят, че пътят към щастието е възможен без усилия… И все пак това е така, както ще видите.”
 Експлоататорската ориентация, чието мото е „Отнемам онова, което ми нужно”, води началото си от пиратите и феодалите и идва насам към магнатите – грабители от XIX век, които жестоко експлоатираха природните ресурси в условията на сурова конкуренция. „Отхвърлените” и „търсачите на приключения” – ако използваме терминологията на Макс Вебер, които обикаляха света в търсене на богатство, бяха тази категория хора, чиято цел беше да купуват по-евтино и да продават по-скъпо, безмилостно да се стремят към власт и материално състояние. Свободният пазар през XVIII и XIX век с неговите сурови условия на конкуренция създаде този тип хора. Нашето време неведнъж стана свидетел на това, как се възражда неприкритата експлоатация във формата на авторитарни системи, които ограбват природните и човешките източници не само своите собствени, но и в чуждите страни, завладени от насилие. Като се позоваваха на закона на природата, те провъзгласиха правото на силния, според което оцелява по-силният, любовта и почтеността се разглеждаха като признаци на слабост, а мисленето – като занимание на слабите и ненормалните.
 През XVIII и XIX век рамо до рамо с експлоататорската ориентация съществуваше и скъперническата. В сравнение с експлоататорската, този тип ориентация беше консервативен, заинтересован не толкова да ограбва безмилостно, колкото да съхранява обичайните финансови дейности, които се извършват законно и се основават на стремежа да се запази вече придобитото. Собствеността на човека стана символ на самия него, а нейната защита – върховната му ценност. Тази ориентация даваше на съответния човек голяма доза увереност и чувство за безопасност. Притежаването на някаква собственост и семейство се гарантираше от относително стабилните закони на XIX век, които бяха насочени към запазване на установения начин на живот и към някаква управляемост на неговите процеси. Пуританската етика с нейния главен принцип – трудът е пътят към успеха, който беше основата на добродетелта, поддържаше чувството за безопасност и даваше определен смисъл на живота, а също така и осигуряваше едно религиозно усещане за изпълнен дълг. Това съчетание от стабилен свят, стабилно състояние и стабилни нравствени принципи внушаваше на представителите на средната класа чувство за приобщеност, самоувереност и гордост.  
 Пазарната ориентация възниква не през XVIII и XIX век, а в нашата епоха. Именно в наши дни опаковката, етикетът, марката – както на стоките, така и на хората, станаха главните неща. „Евангелието на труда” загуби своето влияние, тъй като главно стана „Евангелието на продажбата”. През феодалната епоха подвижността на хората в обществото беше изключително ограничена, поради което беше изключително ограничена и възможността отделната личност да преуспее чрез разгръщане на своите сили. В условията на пазарната конкуренция подвижността на хората в обществото значително нарасна, особено в Съединените щати. Ако даден човек „изпълняваше поетите от него задължения”, той можеше напълно да преуспее в своята кариера. Днес възможностите на отделния индивид да се издигне в обществото посредством собствените си усилия са значително намалели в сравнение с миналия период. Който иска днес да се издигне в някаква сфера, трябва да стане член на съответната голяма организация, в която ще се прояви неговото главно качество – способността му да играе очакваната роля.
 Обезличаването, пустотата, безсмислеността на живота, автоматизираността на индивида водят до едно нарастващо неудовлетворение и до потребността да се търсят по-адекватни начини на живот, а също така и норми, които биха могли да поведат човека към наистина човешките цели. Продуктивната ориентация, която сега ще разгледам, се отнася до този тип характер, за който растежът и развитието на всички потенциални способности на човека се явяват онази цел, на която са подчинени всичките му усилия.

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Типове характер:Скъпернически характер

(в) Скъперническа ориентация (към натрупване)

 Ако рецептивният и експлоататорският тип ориентации са еднакви в това, че са насочени към външен източник, от когото да получават нужното им за живота, то скъперническата ориентация в това отношение се различава коренно от тях. При хората с този тип характер всичко ново, което може да бъде почерпено отвън, буди чувство на недоверие. Тяхното чувство за сигурност се основава на натрупването и съхраняването на вече натрупаното, поради което всяко харчене се възприема като заплаха. Те сякаш се обграждат от външния свят със защитна стена, като главната им цел е да внесат колкото се може повече вътре в тази крепост и да изнесат от нея колкото се може по-малко. Скъперничеството им се отнася в равна степен и за парите, и за чувствата, и за мислите. Любовта за тях е вид притежание; те не дават любов, а се стараят да я получат, като завладеят своя „любим”. Хората със скъперническа ориентация много често проявяват особена преданост към хора и спомени. Тяхната сантименталност ги кара да гледат на миналото като на „златно време”, поради което се вкопчват за него и им доставя удоволствие да си припомнят редица минали чувства и преживявания. Те много знаят, но са безплодни и не способни за продуктивното мислене. 
 Тези хора също така може да бъдат познати по своята мимика и жестикулация. Те са мълчаливи, имат стиснати устни, жестовете им свидетелстват за тяхната затвореност. Ако жестовете при хората с рецептивна ориентация са заоблени и приканващи, а онези при експлоататорския тип са агресивни и остри, то жестовете на човека със скъперническа ориентация са ъгловати и недодялани, сякаш искат да начертаят границата между тях и външния свят. Друг характерен елемент на тяхното поведение е педантичната им привързаност към подредеността. При човек с такъв тип ориентация на характера винаги съществува подреденост във вещите, мислите и чувствата, но, както и паметта му, и неговата точност е безплодна и скована. Той не понася, когато предметите не се намират на обичайното им място, и автоматично ги размества, за да постави всичко на старото му място. Външният свят винаги му се струва, че ще нахлуе през издигнатите укрепления, поради което неговата подреденост е всъщност опит да се избави от тази заплаха, като отблъсне и запази определеното разстояние по отношение на външния свят, така че да не му позволи неочаквано да навлезе през „границата”. Фанатичната чистоплътност е още едно проявление на потребността на този тип характер да се „очисти” от връзките с външния свят. Нещата, които не принадлежат на неговия собствен свят, се разглеждат като опасни и „нечисти”, поради което той постоянно си мие ръцете, като с това извършва нещо като религиозен ритуал на пречистване от контакта с „нечистите” хора или предмети. По отношение на предметите ориентираният към натрупване човек се стреми да ги постави не само на тяхното място, но и в тяхното време. Натрапчивата точност, която е също един от начините да се избегне заплахата от страна на външния свят, е друга характерна черта на хората с такава ориентация. Ако външният свят се преживява като заплаха за укрепената позиция, то логическата реакция на това е упорството. Постоянното „не” е почти автоматична защита срещу всяка неочаквана намеса: в страх, че ще бъде бутнат, човекът с такава ориентация се стреми да остане изпънат. Тези хора мислят, че техният запас от сили, енергия, умствени способности е предварително определено количество, което постепенно намалява и се изтощава и никога не се възстановява. Те не разбират, че живата субстанция притежава свойството да се самоизпълва и че действеността и използването на силите ги увеличава, докато застоят води до пълното им парализиране. За тях смъртта и разрушението са по-действителни, отколкото животът и растежът. Творческото действие е чудо, за което са слушали, но в което те не вярват. Най-висшите им ценности са редът и безопасността, а мотото им е „няма нищо ново под слънцето”. В отношенията с другите хора те възприемат близостта също като заплаха, поради това гарантират своята безопасност или като се отдалечат от дадения човек, или като го завладеят. Хората с този тип ориентация са склонни да бъдат подозрителни и притежават особено чувство за справедливост, което по същество може да бъде предадено със следните думи: „Моето си е мое, а твоето – твое.”

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Типове характер:Експлоататорски характер

(б) Експлоататорска ориентация (към отнемане)

 Експлоататорската ориентация, както рецептивната, се основава на чувството на съответния човек, че източникът за всички блага се намира извън него, че всичко, което му се иска да получи, трябва да го потърси навън, а не да го придобие със собствените си усилия. Разликата между двете ориентации се състои в това, че хората с експлоататорска ориентация не очакват помощта от другите като техен подарък, а ги вземат със сила или измама. Тази ориентация се проявява във всички сфери на човешката дейност.
 В областта на любовта и чувствата тези хора са склонни да грабят и крадат. Те изпитват влечение само към онези други хора, които могат да отнемат от някой друг. Привлекателността за тях се обуславя от привързаността на даден човек към някой друг; те не се влюбват в онези, които не принадлежат на никого. 
 Същото отношение се проявява и към мисловната дейност. Такива хора се стремят не да създават идеи, а да ги крадат. Това може да го правят или грубо – като плагиастват, или фино – чрез словесно завоалиране на чужди идеи, които биват представени като техни собствени. Удивително е колко често хора с предостатъчен постъпват по този начин, макар че ако те самите се уповаваха на собствените си възможности, то биха могли да имат и свои идеи. Липсата на собствени оригинални идеи или на независими резултати при надарени в други отношения хора се обяснява по-скоро чрез типа ориентация на техния характер, а не чрез някакъв вроден недостиг на оригиналност. Същото е вярно и за тяхното отношение към материалните предмети. Вещите, които могат да бъдат отнети от другите, често пъти им се струват по-хубави от всичко, което те самите могат да създадат. Те експлоатират всички и всичко, от когото или което могат да изстискат нещо за себе си. Тяхното мото е: „Откраднатото винаги е по-сладко.” Тъй като се стремят да използват другите хора, те „обичат” само онези които явно или неявно им обещават да бъдат техни обекти за експлоатация, и се насищат само като отнемат от другите всичко, което може да бъде взето. Типичен пример за тази ориентация са клептоманите, които харесват само откраднати предмети, въпреки че имат пари, за да си ги купят. 
 Символ на тази ориентация може да бъде стръвната линия на устата, която се забелязва доста отчетливо при някои хора. Те често правят „хапливи” забележки по адрес на другите хора. Отношението им към другия човек се характеризира със смесица от враждебност и стремеж за манипулиране. За тях всеки човек представлява обект за експлоатация и неговата ценност се измерва само от гледна точка на полезността му като такъв обект. Ако при хората с рецептивна ориентация се наблюдава оптимизъм и доверие, то при тези с експлоататорска ориентация се открива подозрителност и цинизъм, завист и ревност. Тъй като чувстват удовлетворение само от нещата, които отнемат от другите, те като цяло подценяват това, което е тяхно, и надценяват онова, което е чуждо.

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Типове характер:рецептивен характер

(2) Типовете характер: непродуктивни ориентации
   
  (а) Рецептивна ориентация (към получаване)

 Човек, в когото преобладава рецептивната ориентация, предполага, че „източникът на всички блага” е извън него, и вярва, че единственият начин да получи това, което иска – независимо дали то е нещо материално, или е някакво чувство, любов, знание, удоволствие – е да го получи отвън. В този случай проблемът за любовта почти изключително се свежда само до това, „да бъдеш обичан”, а не самият ти да обичаш. Този тип хора са склонни да подхождат сляпо в избора на своите любовни партньори, тъй като да бъдат обичани от някого, за тях е толкова завладяващо преживяване, че те се отдават на всекиго, който им дава любов или в крайна сметка нещо, което прилича на любов. Те са извънредно чувствителни към всяко отдръпване от тях или рязко прекъсване на отношенията от страна на техния любим. В сферата на тяхното мислене преобладава същата рецептивна ориентация. Ако са умни, те се превръщат в най-добри слушатели, тъй като тяхната ориентация е свързана с поглъщането (получаването) на идеи, а не с тяхното създаване. Оставени на самите себе си, те се чувстват парализирани. Първата им мисъл е да намерят някой, който да им даде нужната информация, а не да направят самите те някакви минимални усилия, за да си я получат самостоятелно. Ако такива хора са религиозни, то и тяхното разбиране за Бога е такова, че очакват всичко от него, а нищо от собствената си дейност. Ако пък не са религиозни, то отношението им към хора и институции е пак същото: те винаги търсят някакъв „вълшебен помощник”. Към ръката, която им дава, те винаги изпитват особено чувство на преданост и вечен страх от това, да не я загубят. Но тъй като имат нужда от наличието на много ръце, за да се чувстват в безопасност, те са принудени да проявяват преданост към повечето хора. Трудно им е за кажат „не”, но лесно казват „да”, за да потвърдят своята преданост към всичко и всички. Но като дават лесни обещания, те постепенно парализират своите критични способности, което пък ги прави изключително зависими от другите. 
 Когато се нуждаят от знание и помощ, те са зависими не само от авторитетите, но изобщо от хората, които им оказват някаква подкрепа. В своята самота се чувстват напълно загубени, защото не са в състояние да направят каквото и да е без странична помощ. Тази безпомощност се разкрива особено в онези постъпки, които по самата си природа изискват самостоятелност – при вземането на решения и поемането на отговорност за тях. Що се отнася до междуличностните им взаимоотношения, този тип хора търсят съвет от онези, по отношение на които трябва да вземат едно или друго решение.
 Хората с рецептивна ориентация обичат добре да си похапват и пийват. За да се справят с чувството си за безпокойство или за да превъзмогнат своята потиснатост, те през цялото време нещо ядат и пият. Най-изразителната и най-отличаващата се черна на тяхното лице е устата им; устните са полуотворени, сякаш през цялото време са готови да приемат храна. Дори в своите съновидения засищането често пъти символизира любовта, а гладът потиснатостта и разочарованието.
 Като цяло хората с рецептивна ориентация притежават оптимистичен светоглед и дружелюбие. Те изпитват определено недоверие в живота, но стават разтревожени или направо обезумели, когато техният „източник на подкрепа” е застрашен. Те често пъти са искрено сърдечни и имат искрено желание да помогнат на другите, тъй като да направиш нещо за другите предполага да получиш тяхното благоразположение.

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Характер 2 част

Главната разлика на излаганата от мен теория за характера от теорията на Фройд е в това, че принципната основа на характера се вижда не в различните типове организация на либидото, а в специфичните видове отношения на човека към света. В процеса на своята жизнена дейност човекът се оказва свързан със света по двойствен начин: (1) като придобива и използва вещи и (2) като установява отношения с другите хора (и със самия себе си). Първото ще го нарека процес на асимилация, второто – процес на социализация. И двете форми на свързване са „открити”, а не обусловени от инстинктите, както при животните. Човекът може да придобива предмети или от външен източник, или като сам ги произведе. Но човекът трябва да ги придобива и използва по определен начин, за да удовлетвори своите потребности. Освен това, той не може да живее сам без никаква връзка с другите хора. Той трябва да се обединява с тях заради защита, работа, сексуално удовлетворение, игра, възпитание на децата, за предаване на други хора на материалното и духовно наследство. Нещо повече, човекът по необходимост се нуждае да има родствени отношения с другите хора, да бъде част от група. Пълното изолиране е непоносимо и несъвместимо с душевното здраве. Искам да подчертая, че човекът може да се обедини с другите хора по различен начин: той може да обича и да мрази, да се състезава или да си сътрудничи, може да строи обществени системи на основата на равенството или властта, на свободата или потисничеството, но самата форма на неговите междуличностни връзки ще се определя от неговия характер. 
 Ориентациите, чрез които човекът се съотнася със света, съставляват сърцевината на неговия характер; поради което характерът може да се определи като (относително постоянна) форма, в която се канализира енергията на човека в процесите на асимилация и социализация. Това канализиране на душевната енергия има важна биологическа функция. Тъй като действията на хората не се определят изцяло и напълно от вродените инстинктивни модели за поведение, то животът би бил несигурен и крехък, ако при всяко действие, при всяка постъпка човек трябваше дълго да мисли, преди да вземе решение. Всъщност много действия трябва да се извършват доста бързо, отколкото позволява това на съзнателното обмисляне. Нещо повече, ако цялото поведение се опираше само на съзнателни решения, в действията на хората отново би имало доста повече объркване от допустимото за нормалното развитие (и на обществото, и на самия човек като системи). От гледна точка на бихевиоризма човек се научава да действа полуавтоматично с помощта на придобиването на мисловни и поведенчески навици, които се разбират като условни рефлекси. Макар че този възглед е справедлив до известна степен, той пренебрегва факта, че най-дълбоко вкоренените навици и нагласи се характерни за човека и не се поддават на значително изменение от страна на общата структура на характера: те са израз на особената форма, в която енергията се канализира в структура на характера. Характерът при човека може да се разглежда като заместител на инстинктивния апарат на животните. Веднага щом енергията се канализира по определен начин, тогава поведението се осъществява от индивида „в точно съответствие с характера”. Например един характер може да бъде нежелан поради нравствени причини, но той позволява на съответния човек да действа по-малко последователно и го освобождава от бремето на необходимостта всеки път да обмисля наново своите решения. В този случай човекът може да организира живота си в съответствие със своя характер и по този начин да достигне определена степен на съвместимост между вътрешния си свят и външната среда. Нещо повече, характерът има избирателна функция по отношение на човешките ценности и идеи. Повечето хора мислят, че идеите не зависят от техните емоции и желания, а са резултат от логическото осмисляне на действителността. Струва им се, че тяхното отношение към света се потвърждава от техните идеи и съждения, докато всъщност самите идеи и съждения са резултат от техния характер, както и всичките им действия. Това „потвърждение” на свой ред укрепва структурата на характера, тъй като му придава вид на правдив и здравомислещ.
 Обаче характерът не само дава възможност на индивида да постъпва последователно и „разумно”. Той също така е основата за приспособяването на човека към обществото. Характерът на детето се формира от характера на родителите. Те и техните методи за възпитание на свой ред се определят от структурата на обществото и културата, в които живеят. Средно взетото семейство е нещо като „психологически посредник) на обществото, поради което в процеса на приспособяване към семейството детето формира характер, който след това ще стане основа за неговото приспособяване към обществото и за решаването на различните проблеми в него. У него се оформя такъв характер, който прави желателни за него онези действия, които се изискват от него, а основните качества на този характер приличат на характера на повечето хора,, принадлежащи към същия обществен слой, класа или към същата култура. Фактът, че мнозинството членове на обществената класа или култура споделя съществени черти на характера, а и фактът, че може да се говори за „социален характер” като за типичен за съответното общество характер, свидетелстват за степента на влияние на обществените и културни модели върху неговото формиране. Обаче ние трябва да разграничим социалния характер от индивидуалния, който е различен за всички хора, дори да принадлежащите към една и съща култура. Тези разлики се държат отчасти на разликите във физическата и душевната организация на личностите на родителите и отчасти на разликите – душевни и материални – в конкретната обществена среда, в която израства детето. Но те са породени също така и от органическите отлики на индивида, особено на неговия темперамент. Генетично формирането на индивидуалния характер се определя от влиянието, което индивидуалният и общественият опит имат върху темперамента и физическата конструкция на съответния човек. Обкръжаващата среда никога не е една и съща за двама различни индивида, тъй като техните органични разлики определят повече или по-малко различните начини на нейното преживяване от тяхна страна, тоест в еднакви условия се придобива различен жизнен опит. Простите навици и действие, които не са вкоренени в характера на човека, а се проявяват в резултат на индивидуалното приспособяване към културните модели, могат лесно да се променят под влияние на нови обществени модели. Освен това, ако поведението на съответната личност се определя по същество от нейния характер, то и ще се измени само при коренни промени в самия и характер. 
 По-долу анализирам различията на непродуктивните видове ориентация от продуктивната ориентация. Трябва да отбележа, че така наречените от мен видове ориентация са „идеални типове”, а не са описания на конкретен характер на един или друг индивид. Нещо повече, макар че поради дидактически цели излагам тези типове поотделно, то в действителността – а това трябва да се има предвид, характерът на всеки човек е по същество съчетание или от всички типове, или от някой от тях, но винаги един от тези типове е водещият. Накрая искам да подчертая, че в описанието на непродуктивните ориентации представям само техните отрицателни страни, а положителните им качества ще опиша накратко в края на главата. 


Ерих Фром "Човекът за самия себе си"

Характер 1 част

Б. Характер
(1) Динамичната концепция за характер

 Бихевиористки ориентираните психолози разглеждат чертите на характера като синоним на типовете поведение. От тази гледна точка характерът се определя като тип „поведение, който е характерно за дадения индивид”, докато други автори, като Уилям Мак-Дугъл, Р. Дж. Гордън и Кречмър, подчертават волевите и динамичните елементи на характера.
 Фройд разви първата, най-съдържателната и задълбочена теория за характера като система от стремежи, които лежат в основата на поведението, но не са тъждествени със самото поведение. За да разберем динамичната концепция на Фройд за характера, ще ни бъде полезно едно сравнение между чертите на поведението и чертите на характера. Чертите на поведението се описват от гледна точка на действия, които могат да се наблюдават от трети човек. Така например поведенческата черта „храброст” ще се опише като поведение, което е насочено към достигане на определена цел, независимо от риска за съответните удобства, свобода или живота. „Пестеливостта” като черта на характера ще се опише като поведение, което има за цел да се спестяват пари или други материални ценности. Обаче, ако изследваме мотивацията, особено несъзнателната мотивация, на подобни черти на поведението, ще открием, че чертите на поведението обхващат и множество други, абсолютно несъответстващи черти на характера. Например храброто поведение може да се мотивира от амбиции, които да карат индивида да рискува живота си в определени ситуации, за да задоволи своето страстно желание да бъде обект на всеобщо възхищение; то може да бъде мотивирано от самоубийствени пориви, които принуждават човека да търси опасността, съзнателно или несъзнателно, тъй като животът му е загубил за него всякаква стойност и той иска да му сложи край; този тип поведение може да бъде обусловен и от недостиг на въображение, при който съответният човек постъпва храбро, защото не осъзнава очакващата го опасност; най-накрая, то може да се определя от искрената преданост към идеята или целта, в името на които личността действа, което именно в очите на обществото се явява основният мотив за храброто поведение. Въпреки различията в мотивациите, „храброто” поведение в гореописаните случаи външно изглежда едно и също. Казвам „външно”, защото ако можем да наблюдаваме това поведение по-подробно, то ще открием, че разликите в мотивациите водят до много фини разлики в поведението на съответните хора. Например един офицер в битка ще се държи твърде различно в зависимост от това, дали неговата смелост се определя от верността му към идеята за победата или от собствената амбиция. В първия случай той не би атакувал в ситуациите, при които опасностите не са равностойни на тактическите цели. Ако, напротив, той се ръководи от суетата, то тази му страст ще го заслепи и ще му попречи да види опасностите, заплашващи и него самия, и неговите войници. Ето защо във втория случай неговата „смелост” като черта на поведението му в ценностно отношение е доста съмнителна. Скъперничеството или пестеливостта може да послужи като още един пример за нашата идея. Човек може да бъде икономичен поради това, че неговите парични възможности го заставят, но той може да бъде икономичен поради своя скъпернически характер, който има като самоцел натрупването, без да има действителна необходимост от това. И в този случай различните мотивации обуславят различно поведение. В първия случай човекът много добре умее да различава ситуации, когато е по-добре да не харчи пари, и такива, когато е по-добре да ги харчи. Във втория случай той ще трупа пари независимо от обективната необходимост за това. Друг един фактор, който се обуславя от различието в мотивацията, се отнася към прогнозируемостта на поведението. Поради това, когато войникът е смел заради своята амбиция, ще можем да предскажем, че той ще се държи смело само ако храбростта му бъде възнаградена. В случай че войникът е храбър, понеже е предан на своята кауза, ще можем да предскажем, че въпросът за това, дали ще получи или не признание за неговата смелост, няма да има голямо влияние върху неговото поведение.
 Близка до концепцията на Фройд за несъзнателната мотивация е неговата теория за волевата природа на чертите на характера. Той осъзна онова, което великите писатели и драматурзи винаги са знаели: а именно, че, както казва Балзак, изучаването на характера е свързано с изучаването на силите, които „мотивират постъпките на хората”; че това, как човек действа, чувства, мисли, в голяма степен се определя от спецификата на неговия характер, а не е просто резултат от рационалните отговори на една или друга ситуация; те знаеха, че „съдбата на човека – това е неговият характер”. Фройд осъзна динамичността на чертите на характера, а също така и това, че структурата на характера изразява особена форма за канализиране на жизнената енергия на човека.
 Фройд се опитва до обясни динамичната природа на чертите на характера, като съчета характерологията със своята теория за либидото. В съответствие с материалистичното мислене, широко разпространено в естествените науки в края на XIX век, според което енергията в природните и физичните явления представлява действителна същност, а не построение на човешкия ум, Фройд допускаше, че сексуалните подбуди са енергийният източник на характера. С помощта на редица сложни и блестящи допускания той обясни различните черти на характера като „сублимация” (или „отреагирвания” против) на различните форми на сексуалната подбуда. Той изтълкува динамичната природа на чертите на характера като проявление на техния либидален източник.
 Развитието на психоаналитичната теория, наред с развитието на естествените и обществените науки, доведе до една нова концепция, която се основаваше не на идеята за изолирания индивид, а на идеята за взаимоотношението на човека с природата, със самия себе си и с останалите хора. Според нея именно това взаимоотношение насочва и регулира енергията, която се проявява в емоционалните подбуди на човека. Хари Стек Съливан, един от пионерите на този нов възглед, определи психоанализата като „изучаване на междуличностните отношения”.
 Теорията, която представям по-долу, следва в основни линии характерологията на Фройд, тъй като изхожда от допускането, че чертите на характера лежат в основата на поведението и могат да бъдат изведени от него, и че самите те образуват мотивиращи сили, които, колкото и да са силни, могат изобщо да не се осъзнават от човека. Тя следва Фройд и в това, че приема още едно допускане, а именно, че определяща в човешкия характер не може да бъде една отделно взета конкретна черта, а цялостната структура на характера, която всъщност определя отделните му черти. Цялата съвкупност от чертите на характера следва да се разглежда като синдром, която се явява следствие от специфичната организация, или, както аз я наричам, ориентация на характера. При това аз съзнателно се ограничавам в броя черти на характера, които непосредствено следват от всеки тип ориентация. Що се отнася до редица други черти на характера, за тях също може да се покаже, че се обуславят от основната ориентация на характера или се явяват последица от смесването на главните черти на характера с тези на темперамента. Обаче голяма част от другите черти, които традиционно се разглеждат като черти на характера, а черти на темперамента или черти на поведението.
 

Ерих Фром "Човекът за самия себе си"